„Защо си даваш този зор?“ Две баби, двама внуци и два напълно различни начина да гледаме на живота

Гледах „Игри на волята“, когато в рамките на едно предаване чух две реплики, които останаха в главата ми много повече от самото състезание. Двама участници се сбогуваха със семействата си, преди да влязат в играта. Едната баба изпрати внука си с думите: „Доживях да го видя в „Игри на волята“.“ В гласа ѝ имаше гордост. За нея това очевидно беше събитие — внукът ѝ е стигнал до нещо голямо, необичайно, достойно да бъде запомнено.

Другата баба погледна своя внук и реагира почти противоположно: „Защо си даваш този изет?“

Усмихнах се, защото репликата е толкова позната. В нея има нещо много българско, но и много човешко. Защо доброволно ще гладуваш, ще спиш кой знае къде, ще се състезаваш до изтощение и ще се поставиш в ситуация, в която изобщо не знаеш какво те очаква? Имаш си дом, легло, храна и нормален живот. Защо ти е всичко това?

Двете жени гледаха към почти една и съща ситуация и виждаха две различни неща. Едната виждаше възможност. Другата — ненужно изпитание.

И колкото повече мислех за тези две реплики, толкова по-малко ми се струваха свързани с „Игри на волята“.

Защо ти е, след като и така ти е добре?

Вероятно почти всеки, който някога е решил да промени нещо сериозно в живота си, е чувал някаква версия на този въпрос.

Имаш прилична работа, но искаш да започнеш собствен бизнес. Защо ти е? Получаваш заплата всеки месец, имаш отпуск, знаеш какво ще правиш утре. Защо доброволно би заменил това с клиенти, разходи, несигурни приходи и работа, която понякога не приключва в пет следобед?

Имаш професия, но решаваш на 35 или 40 години да учиш нещо съвсем ново. Отново същият въпрос. Защо ти е? Докато другите почиват вечер, ти гледаш курсове, четеш, упражняваш се и отново преживяваш неприятното усещане да бъдеш начинаещ.

Някой решава да се премести в друга държава. Друг започва да тренира за маратон. Трети създава онлайн магазин след работа. Четвърти започва да пише, да снима видеа или да предлага услугите си, въпреки че в началото почти никой не го забелязва.

Погледнато отстрани, човекът, който не прави нищо от това, често има много разумна позиция. Защо да усложняваш живот, който вече работи?

Тук въпросът става по-интересен, защото не можем просто да отговорим с любимото клише за „излизането от зоната на комфорт“. Комфортът не е враг. Няма награда за човека, който е направил живота си възможно най-труден.

Въпросът е какво губим, когато превърнем комфорта в основен критерий за решенията си.

Има рискове, които виждаме, и такива, които не забелязваме

Ако утре напуснеш работата си и започнеш бизнес, рискът е очевиден. Можеш да загубиш доходи, време и пари. Бизнесът може да не потръгне. След година може да се окажеш отново на пазара на труда и да си задаваш неприятния въпрос дали не си направил грешка.

Ако останеш на същата работа още десет години, рискът е много по-труден за виждане.

Може би няма да се случи нищо драматично. Именно това е особеното. Ще получаваш заплатата си, ще вършиш работата, която вече познаваш, и годините ще минават сравнително спокойно. Едва много по-късно можеш да се запиташ какво би станало, ако беше започнал онова нещо, за което си мислил толкова дълго.

Едната цена се плаща веднага и затова ни плаши. Другата се плаща бавно и затова почти не я забелязваме.

Същото важи за ученето. Да отделиш една година за ново умение струва стотици часове. Да не го научиш не струва нищо днес. Цената може да стане видима след пет години, когато професията ти се е променила, доходите ти са останали на същото място или възможностите, които някога са били пред теб, вече не са.

Това не означава, че винаги трябва да избираме риска. Означава само, че „сигурното“ решение също има цена, дори когато тя не е написана на етикета.

Бабата, която пита „защо“, всъщност задава правилния въпрос

И тук идва частта, която лесно може да бъде пропусната, ако превърнем тази история в поредната мотивационна статия.

Втората баба не е непременно човекът, който „не разбира амбицията“. В нейния въпрос има здрав разум.

Защо си даваш този зор?

Наистина — защо?

Не всяко трудно нещо заслужава да бъде направено. Можеш да работиш по 14 часа на ден и това да не е доказателство за предприемачески дух, а за лошо организиран бизнес. Можеш години наред да преследваш идея, за която пазарът многократно ти е показал, че няма търсене. Можеш да останеш в токсична среда и да си повтаряш, че трудностите „изграждат характер“. Можеш да поемеш огромен финансов риск и да го наречеш смелост.

Самият дискомфорт не е постижение.

Затова може би въпросът „Защо си го причиняваш?“ трябва да бъде задаван по-често, не по-рядко. Само че отговорът не трябва автоматично да бъде: „Прав си, отказвам се.“

Понякога отговорът е: „Защото знам какво има от другата страна и за мен си струва.“

Това променя всичко.

Някои неща изглеждат безсмислени, докато не дадат резултат

Има особен период в началото на почти всяко начинание, в който усилието и резултатът изглеждат напълно несъразмерни.

Представи си човек, който започва онлайн бизнес. В продължение на месеци избира продукти, прави сайт, снима, пише описания, учи маркетинг, публикува съдържание и решава проблеми, за които преди дори не е подозирал. После идва първата поръчка.

Една.

Ако разделиш приходите от тази поръчка на всички вложени часове, вероятно ще получиш най-лошото почасово възнаграждение в живота си.

Отстрани изводът изглежда очевиден: не си струва.

Само че бизнесът не се изгражда, за да остане с една поръчка.

Същото е със съдържанието. Първите десет статии може почти никой да не прочете. Първото видео може да има 200 гледания. Първият клиент на човек, който започва като freelancer, може да му струва дни търсене и десетки откази.

В началото плащаш и за неща, които още не се виждат в резултата: опит, умения, контакти, репутация, аудитория, увереност. Някои от тях по-късно започват да работят едновременно и тогава историята изглежда съвсем различно.

Проблемът е, че никой не може да ти гарантира, че този момент ще дойде.

И точно затова изборът е труден.

След успеха всички виждат логиката

Има нещо почти несправедливо в начина, по който разказваме историите на успелите хора. Обикновено започваме от края.

Напуснал корпоративната си работа и изградил компания. Започнала малък бизнес от дома си и днес продава в няколко държави. Научил се да програмира сам и сменил професията си. Започнал да публикува съдържание без аудитория и години по-късно има стотици хиляди последователи.

Когато знаем края, началото изглежда като смело и далновидно решение.

Но човекът, който го е взел, не е знаел края.

В онзи момент той просто е бил човекът, който е напуснал добра работа. Човекът, който е вложил спестявания в идея без клиенти. Човекът, който публикува пред почти празна аудитория. Човекът на 40, който седи в курс за начинаещи.

Тогава „защо ти е?“ звучи много по-убедително.

Може би затова не трябва да очакваме всички около нас да разбират решенията ни, преди да има резултат. Те разполагат с различна информация. Виждат сигурното, което оставяме, много по-ясно от бъдещето, което ние си представяме.

А понякога просто ни обичат и не искат да ни гледат как се проваляме.

Коя от двете баби е права?

Вероятно и двете.

Едната гледа към внука си и вижда шанс да преживее нещо, за което вероятно ще разказва години наред. Другата гледа към своя и вижда цената, която трябва да плати за това преживяване.

Всъщност всяко голямо решение съдържа и двете.

Възможност и цена.

Амбиция и риск.

Любопитство и страх.

Нещо, което можеш да спечелиш, и нещо, което можеш да загубиш.

Зрелият избор вероятно не е винаги да слушаш първия глас или винаги втория. По-важно е да можеш да отговориш и на двата.

Да знаеш какво преследваш, но и какво си готов да платиш за него.

Защото има огромна разлика между човек, който преминава през труден период, защото изгражда нещо важно за себе си, и човек, който страда по инерция и вече дори не помни защо.

Може би затова онази кратка реплика от телевизионното предаване си струва да остане с нас.

Следващия път, когато решиш да започнеш нещо трудно — бизнес, нова професия, образование, проект или промяна, която отлагаш от години — вероятно някой ще попита:

„Защо си даваш този зор?“

Не се ядосвай на въпроса.

Отговори си.

Ако нямаш добър отговор, може би човекът срещу теб вижда нещо, което ти не виждаш.

Но ако имаш — ако знаеш какво строиш, какво може да ти струва и защо въпреки това си готов да опиташ — тогава чуждото неразбиране вече не е толкова важно.

Защото понякога между „Защо ти е?“ и „Доживях да те видя да го направиш“ стоят няколко години, в които отстрани почти нищо не изглежда логично.